Стъпки в нощта (1)

23:00
Навън отдавна се свечерило. Чувам как вятъра навява листата на големи купчини, усещам натиска му върху прозореца. Картините по екрана на телевизора се сменят без да ми правят някакво впечанление, светлината им ме завила в тъмнината, като цунами индийски бряг, а звиците просто минават покрай мен, все едно со отразени от невидимо поле създадено от моята умора. В главата ми се въртят разни глупости като, дали ще вали утре, къде си паркирах колата...

Мобилния извъня... Внезапно се сепвам и си поемам въздух като мазохист стоял пет минути под вода.
- Добър вечер г-н Петров - мек, перверзен женски глас се чу от другата страна.
- Говорете - помъчих се да го кажа без каквото и да е чувство но можеше да се долови тънката нотко на любопитство!
- Разбрах че се занимавате с... как да го кажа по... необикновенни случаи - определено това беше най-перверния глас който някога съм чувал - и че успявате да ги разнищите без много гласност.
- Разбирам, че си говорим за един и същи човек. С какво мога да ви услужа г-це....
- Бих желала да остана в анонимност - вече се бях надървил от възбуда - бих желала да се видя с ваш лично - Благодаря ти Господи!!! - след 15 минути ще дойде да ви вземе черно BMW и ще ви отведе на сигурно място където може да поговорим...
- Да но.?!? - Затвори.

Първата мисъл, след като кръвта ми се върна обратно в главата бе да разбера кой и откъде се обажда. След 5 минути разбрах от къде, но кой беше невъзможно да се установи. Обаждането беше направено то уличен автомат. За оставащите 10 минути трябваше да реша дали искам да се кача в чероно BMW или да легна да спя, за първи път от една седмица. И докато се чудих колата вече беше пред входа, от толкова високо неможех със сигурност да кажа какъв модел е, но си личеше че е Баварец.
Грабнах първият чадър който ми се изпречи в тясното антре. Грабнах черния шлифер който Даян ми бе подарила и се запътих към неизвестноста.

Кожен салон, определено беше баровски баварец. Шофьора беше с черен костюм и черни очила, какво клише и как въобще различаваше стълбовете и дърветата. Ако бях с малко по-развихрена фантазия бих предположил, че кара на автопилот. На два пъти се помъчих да подхвана някакъв разговор, но всеки път получавах все същия сух и еднозначен отговор:
- Не ми е разрешено да говоря с Вас.
Изпадал съм в доста странни, необичайни, страшни, дори психиращи ситуаций и съответно се калих и имунизирах срещу страх и параноя. Затова се облегнах на кожения салон, извадих цигара и я запалих. Къде подяволите я паркирах тая кола? На излизане не я видях пред входа сигурно трябва да е в гаража. От известно време не съм я карал все служебната ползва. Да се еба в късопаметния.

През цялия път въобще не ми направи впечатление от къде минаваме... аз някак си знаех.
Отворих вратата и с отработен жест на дясната ръка метнах фаса от вече догарящата цигара на поне пет метра от мен. Дано да не запаля нещо. Както и предполагах срещата беше в един изоставен строеж в полите на града. Какво клише, почна да ми писва от тея клишета. Сигурно някъде навътре ме очаква млада дама с впита рокля и голяма шапка от която се виждат само кърваво червените и устни захапали цигаре, седнала на стол по средата на пространството и за фона двама яки пича зад нея. Подяволите колко прав бях, сега ако можех и да кажа какво ще иска от мен, щах да се обявя за Нострадамус 2 брой. Но тя започна да говори с онзи перверзен глас, гласа от телефона и въобще забравих за потомството на Нострадамус. Стоях и я слушах безмълвен усещайки как кръвта от мозъка ми се оттегля като отлив. Когато дойдеше прилива щях да осъзная какво се иска от мен, но дотогава слушах...